С някои съкращения статията е публикувана във в. "Монд дипломатик", бр. 2 от 2006 г.
“Монд дипломатик” публикува статията на Юрий Борисов “Българската бедност”[1]. Статията съдържа много верни и добре защитени констатации, но тя е все пак недостатъчно пълна. Извън вниманието на автора са останали редица още източници и фактори на нашата, българската бедност.
Авторът отделя особено внимание на приватизацията, при която много от нашите държавни предприятия бяха продадени на безценица. Това е, разбира се, самата истина, но тази истина не изчерпва цялата трагедия, в която бяхме хвърлени. Нашите държавни предприятия не само бяха продадени на безценица, но много от тях практически престанаха и да работят. Някои бяха разпродадени на части, други бяха изнесени в чужбина, в резултат на което през периода 1989-1994 г. над 1 милион и 100 хиляди българи останаха без работа, а следователно и без хляб – за себе си и за семействата си. Към средата на 2000 г. безработицата у нас възлизаше на 19%, показвайки лек спад през следващите три-четири години В някои райони безработицата е още по-висока: в Търговище – 33%, в Разград - 29.2%, във Видин – 28.5% и т.н. Особено висока е безработицата сред ромското население – около 90%. [2]
Можем следователно да кажем, че нашата промишленост бе не само окрадена, но и преднамерено разрушена. Разрушението е явление, много по-опасно за обществото от кражбата. Кражбата предполага запазването на откраднатата вещ, разрушаването – нейното изчезване. Откраднатото би могло да бъде върнато на собственика му, разрушеното – никога.
Националната ни икономика понесе не по-малко тежки удари и в областта на земеделието. Организираното в кооперативни стопанства земеделие бе подложено на законодателно организиран разгром. Тук разрухата, опряла се на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи от 1991 г., вилня диво и безогледно. Създадените с този закон ликвидационни комисии, вдъхновявани от тогавашният министър-председателя Филип Димитров, оправдаха по най-ужасяващ начин своето име. Имущество за милиарди левове бе ликвидирано, хиляди животни бяха унищожени, земята бе разпокъсана на милиони дребни парчета. [3] Намери пълно приложение и указанието на държавния глава по онова време Желю Желев “земята да се върне в реални граници”. Върнаха я и сега милиони декари плодородна земя пустеят. [4] По селата останаха хора, неспособни да обработват парчето си земя, което означава, че те са просто без препитание и значи без прехрана. Селата днес са най-бедстващата част от обществото ни. Ако от градското население живеят в бедност 33%, от селското население в бедност живеят 41%[5]. Селското население е забравено и от бога, и от властта. Не се създават никакви условия за организиране на задружния (кооперативния) земеделски труд. Кооперациите, които у нас имат вековна традиция, бяха подложени на истинска дискриминация по внушение отново на същия този държавен глава, който обяви, че те, кооперациите, са “свърталища на комунистите”. В другите страни от Източна Европа кооперативните стопанства бяха не ликвидирани, а преобразувани в акционерни дружества, т.е. запазиха колективната форма на обработване на земята. (Чехия, Унгария)
В резултат на икономическия срив бедността у нас се превръща в трайно социално състояние. По неофициални данни 22% от българското население живее в абсолютна бедност. [6]
Бедността е, най-просто казано, липсата на пари, а парите не могат да дойдат от другаде освен от производството, а тъкмо производство у нас няма.
Промишленото производство у нас е достигнало едва 70% от промишленото производство през 1989 г. Инвестициите в производството са крайно недостатъчни.[7] Недостатъчни са и преките инвестициите от чужбина. По официални данни преките чуждестранни инвестиции през 2003 г. възлизат на 1043.5 млн евро. При това някои от инвестициите са всъщност квазиинвестиции, доколкото не водят до откриване на нови работни места. (Може ли например да се смята за същинска инвестиция купуването на българско предприятие от чужда фирма.) Сериозните инвестиции са възможни в една правно сигурна обществена среда. България е привлекателна с евтината си работна ръка (приблизително десет пъти по-евтина, отколкото работната ръка на Запад), но чужденците трудно се решават да инвестират в нея, след като нямат увереността, че не ще бъдат изнудени, измамени или ограбени. Инвестицията е в крайна сметка сделка, а всяка сделка се нуждае от възможно най-висока степен на правна сигурност. Правосъдната система у нас не е за съжаление способна да предостави необходимата на инвеститорите подобна сигурност. Тя все още е подчинена не на интереса на правото, а на правото на интереса. Инвестициите, които все пак са направени, издават в някои случаи една преминаващa всякакви граници корист. Наши граждани работят в някои чужди (например някои гръцки, италиански) предприятия по 10-12 и повече часа за минимално възнаграждение, без при това да са социално осигурени. Те са подложени на безжалостна и унизителна експлоатация.[8]
Бедността ни има своето обяснение и в компрадорския характер на повечето от нашите правителства. Тяхното поведение е съобразено не с националните интереси на страната ни, а с интересите на чуждите страни и фирми. Вероятно не само заради комисионните, които получават, правителствени чиновници приемат почти всички искания, които идват от чужбина. Те виждат своето бъдеще не в България, а в някоя друга, преуспяла вече държава. Това предположение намира опора и в обстоятелството, че децата на повечето наши управници вече се намират в чужбина, където трайно устройват живота си. България е един потъващ кораб, в който те нямат намерение да остават.
Пример за престъпно пренебрежителното отношение на българските политици към интересите на нацията ни предлагат водените с ЕС преговори по съдбата на АЕЦ “Козлодуй”. За експертите – наши и чужди – няма никакво съмнение, че блокове 3 и 4 от “Козлодуй” са в състояние още години наред да обслужват нашата икономика без всякаква опасност за околната среда.[9] Това обстоятелство бе добре известно и на редица представители на ЕС, поради което те си позволиха да усвоят едно “по-гъвкаво” отношение към идеята да бъдат затворени въпросните два блока. Нашите представители в преговорите обаче вместо да положат усилия да развият заявеното “по-гъвкаво отношение” на ЕС да се закрият тези два блока направо се съгласиха с тяхното закриване. Така, в резултат на поведението на нашите представители в преговорите с ЕС, нашата страна ще загуби милиони, дори може би милиарди долари.[10] Ето как бедността ни стига до все по-неприятни стойности.
Признание за наистина безотговорното отношение към нашите национални интереси в преговорите по присъединяването на България в ЕС направи неотдавна главният преговарящ в тези преговори г-жа Меглена Кунева – министър по европейските въпроси както в правителството, оглавявано от Симеон Саксккобургготски, така и в правителството на Сергей Станишев. В интервю, предавано по радио “Дарик” (17 декември 2005 г.), г-жа Кунева има безочието да заяви, че при водените с ЕС преговори по съдбата на АЕЦ “Козлодуй” “ние” сме проявили “политическо колебание”, в резултат на което не сме получили очакваните резултати. Това “ние”, което г-жа Кунева си позволява използва, не сме, разбира се, ние, българските граждани. Това “ние” са правителството на г-н Симеон Сакскобургготски и самата тя, г-жа Кунева, която, да повторя, бе и е главният преговарящ в отношенията с ЕС. Определена вина за претърпените от страната ни тежки морални и материални загуби носи без съмнение и бившият министър на външните работи г-н Соломон Паси. Първичният грях принадлежи, разбира се, на правителството на Иван Костов и Надежда Михаилова, която подписа съответното споразумение с ЕС. Но какво направиха през последващите четири години министрите от кабинета на Кобургготски и в частност г-жа Кунева, за да преодолеят извършеното предателство. Със своето поведение те просто го преутвърдиха. За съжаление и правителството на г-н Станишев не се реши да поиска ревизия на подписаното споразумение, толкова повече, че, както отбелязах, от страна на ЕС има вече сигнали за една по-гъвката позиция по отношение на “Козлодуй. За да спасим АЕЦ “Козлодуй”, а по този начин и милиардите, които тя ни носи, си струваше риска да отложат приемането ни в ЕС с една година.
Трябва по-нататък да се отбележи крайно неразумният (и користен може би) начин, по който се разходват наличните ни средства. Народът ни е в истински бедствено положение. Огромна част от пенсионерите гладуват в собствения смисъл на думата, хиляди държавни служители вегетират с мизерните си заплати, болните нямат възможност да се снабдят с животоспасяващи лекарства, а управляващите купуват фрегати, хеликоптери, бронирани коли пр. и пр. за милиони долари.[11] Кой има интерес да се прахосват парите ни за подобни покупки? Възможно ли е някой да си въобрази, че националната ни сигурност би могла да бъде гарантирана с няколко на старо купени фрегати? Отговорът се крие по-скоро в двупосочно проявяващата се корист – от една страна да се обслужи чуждата държава, от друга страна да се обслужи и търгуващият с тази държава чиновник (комисионната за него ще му осигури красив и дълги години безметежен живот.) А с тези грешно разходени пари можеха да се посрещнат някои от най-неотложните нужди на бедстващи наши граждани. Бедни сме, а плащаме невероятно високи заплати, възнаграждения и хонорари на разни чуждестранни натрапници, успели да се пласират у нас като експерти (консултанти) по митници и в различни други области. Шефът например на “Софийска вода” някой си Кевин Старлинг получава годишна заплата в размер на 816 000 лв.! А за консултациите, давани на нашите митници от “Краун Ейджънтс” нашата държава ще заплати по силата на новия договор 31 521 000 лв.! Парите, отпускани по проекти за подобряване на наши инфраструктури в по-голямата си част биват изяждани отново от такива, изпратени заедно с парите “експерти”. Изобщо огромна част от парите ни отиват за да поддържаме разни синекури, наричани от народа ни просто хрантутници.
Можем да бъдем напълно уверени, че бедността ни има своите обяснения и в своекористното отношение на редица чужди държави към нас. Богати държави ни използват, за да станат още по-богати, та макар от това ние да ставаме още по-бедни.
Една богата например държава – САЩ, започна и продължава да води престъпна война срещу суверенната държава Ирак. Войната струва огромни средства.[12] Но САЩ не искат да носят сами моралното и материално бреме на тази тяхна война. Те искат и ние да участваме в нея. И ние участваме. Ние участваме в тази не наша война и с кръвта на нашите войници, и със стотици милиони долари (а по някои данни вече над 1 милиард долара[13]), изсмуквани от гладния наш народ. Каква съвест наистина трябва да имат нашите управници, за да пренебрегнат жизнени интереси на нацията заради престъпните интереси на различни корпоративни групи на една чужда държава. Нека добавим, че и войната, която НАТО води срещу съседна Югославия, твърде съществено засегна и нашите икономически интереси. Както съобщи на състояла се на 5 май 1999 г. пресконференция зам.-министърът на търговията Христо Михаиловски загубите от юговойната за България към 3 май 1999 г. възлизат над 82.5 млрд. лв., а пропуснатите ползи - на 6.9 млрд. лв.
Но експлоатацията - в други форми - продължава. Щатите заявиха своето намерение да използват за свои цели наши военни бази. По този начин, приемайки на своя територия чужди войски, способни да изстрелват ракети с всякакъв заряд, ние очевидно се излагаме на огромна опасност. Но не само това. Ние ще трябва да понесем и всички разходи от пребиваването на чуждите войски на наша територия. С други думи, Щатите няма да ни платят и лев наем за ползването на нашата територия и нашите съоръжения.
САЩ ни подлагат и на още една експлоатация, която е с далечен обхват на действие. С така наречените “зелени карти” Щатите привличат десятки хиляди наши млади хора да работят за тяхната икономика. Какво се оказва? Бедна България разходва огромни средства, за да подготви свои специалисти, а САЩ – вече десетилетия наред - примамват най-добрите от тях. Те просто ограбват интелектуалния ни потенциал. Без своето “сиво вещество”, ние сме без бъдеще. Как наистина ще преуспяваме, как ще преодоляваме бедността си, как ще се откъснем от дъното на мизерията, в която сме хвърлени и с помощта на нашите чуждестранни “приятели”, ако нашата интелигенция предварително ни е отнета? [14]
Но бедата е не само в това, че ни ограбват материално. Те рушат и онази духовност, която ни е останала, лишавайки ни по този начин и от необходимите за преодоляването на нашата бедност морално-волеви качества. Те ни налагат своя начин на живот, своите празници, своите песни, лишават ни от собствената ни идентичност, преставаме, с една дума, да сме българи. Превръщаме се в сива, безлична маса, която трябва да обслужва чужди интереси. Преднамерено ни дисквалифицират и декласират. Те искат да сме неспособни на самостоятелен стопански и държавен живот. Затова именно ни залъгват с разни игри и лотарии, принуждавайки ни да се надяваме не на своя труд, а на някакъв милионно малък шанс. Развращават ни и с всевъзможни пошли “зрелища” (от типа на “Биг брадър”), следвайки принципа на старите римляни, но следвайки го лошо, защото ни дават зрелища, но не ни дават и хляб. Непрекъснато ни внушават колко сме непълноценни. Със строг укор в очите ни размахват пръст по повод престъпността у нас, която между впрочем нарасна през последните 15-16 години няколко пъти тъкмо благодарение на техния начин на живот. Същевременно си затварят очите за трудно скривания факт, че престъпността у техните, западните, страни, е няколко пъти по-висока, отколкото тази наша вече нараснала престъпност. Това в най-голяма степен важи за престъпността у САЩ.[15]
Нас ни ограбват, разбира се, не само чуждите, но и своите. Ние сме жертва на нововъзникнали монополни структури, които ни диктуват каквито искат цени. Отоплението у нас струва повече от пенсиите ни, че дори и от заплатите ни. За здравеопазването си плащаме непосилни за нас суми – както над масата, така и под масата. Изключително скъпи за нас са и съобщенията. За един разговор по мобилния телефон ние плащаме няколко пъти повече, отколкото например плащат в САЩ.
Не искам да скривам страха си, че бедността ни ще премине в ново състояние, след като влезем в ЕС. Всички правителства пеят химни по повод очакваното ни приемане в ЕС. Но никое от тях не ни казва какво конкретно ще ни се случи, когато се окажем в ЕС. Ще можем ли с българските си пенсии и българските си заплати да посрещнем европейските цени на храната, на облеклото, на транспорта, на отоплението и пр. и пр.? Много български фирми ще трябва да фалират, защото няма да отговарят на наложените ни европейски стандарти, което означава нови безработни и съответно разширена бедност.
Боя се, с други думи, че голямата бедност тепърва започва. Поне за през следващите десет-петнадесет години. А за после – не зная. Не зная дори дали изобщо ще ни има
2 януари 2006 г.
[1] Вж. Юрий Борисов. Българската бедност, “Монд дипломатик”, ноември 2005 г.
[2] Във връзка с безработицата у нас заслужават внимание данните, съдържащи се в доклада, който Сергей Станишев, днес министър-председател на България, изнася пред националното съвещание на БСП, състояло се на 9 януари 2005 г. След като отбелязва, че по официални данни безработицата у нас била спаднала до 12 %, С. Станишев продължава:
“Твърди се, както казах, че безработицата намалява. Но дори по официалните данни заетостта през последните 7-8 години остава непроменена, около 3 млн. и 93 хил. души и е на равнище 53-54 на сто от населението между 16 и 64 години - с близо 20% под критериите за Европейския съюз, записани в Лисабонската стратегия. Още по-тежки са проблемите на младежката безработица, която води до масова емиграция, на трайно безработните над 55 годишна възраст, на хората с увреждания, задълбочава се безработицата сред ромите. Според НСИ в края на юли 2004 г. 368 хил. са обезкуражените, отказали се да търсят работа, т.е. не фигурират в бройката на безработните. В крайна сметка ще се окаже, че по официални данни имаме снижение на безработицата, защото се стопяваме като нация и емигрираме в чужбина, където също в много случаи се оказваме безработни!” В същия доклад С.Станишев се позовава на синдикатите, според които “безработицата в България е с пъти по-висока от официално отчитаната”, а официално отчитаната безработица към началото на 2005 г. 12 процента.
А в доклада на Световната банка за заетостта у нас през 2004 г. се отчитат “посредствени резултати в България при създаване на продуктивни работни места...” Според доклада на банката “броят на заетите след 2000 г. се е увеличил само в столицата и в нито една друга област.” Сериозна загриженост продължава да създава и “трайната безработица, която определя 60 на сто от цялата безработица в страната”.
[3] Към 1995 г. в България е имало 1 777 122 частни земеделски стопанства, от които само 4007 стопанисват земя над 100 декара. Това съобщават Т. Атанасова и Н. Костадинова, научни работници в Тракийския университет, Стара Загора, в статията си “Начинът на организационното преструктуриране на българското селско стопанство”. Какво производство може да се очаква от раздробена по този начин земеделска земя? Атанасова и Костадинова смятат, че “новоизграждащата се поземлена структура след възстановяване на правото на собственост не само че няма да преодолее кризата, но и ще я задълбочи.”
Към началото на 2006 г. картината не е съществено променена. Броят на малките и средните частни земеделски стопанства преобладава, като само 0,2 % от тях са с повече от 10 ха. Средният размер на обработваната земя за частните ферми е между 1.5-2 ха. Обработването на малки лични парцели ограничава наличните средства на фермерите за инвестиране, което води до влошаване състоянието на машините и оборудването и остаряване на трайните насаждения. Съществуващите технологии и машини за обработка на земята, засаждане на семена/растения, прибиране на реколтата са физически и морално остарели. В резултат на това добивите са далеч под нормалното, производството е нискокачествено и цените падат.
[4] Неотдавна министърът на земеделието и горите Нихат Кабил заяви в Пловдив, че в момента България разполага с 50 милиона декара обработваеми зами, от които 20 милиона са пустеещи.
[5] PROON – Програма за развитие на ООН, България 2004 г., www.undp.bg
[6] Всяка година ООН изготвя официална класация, в която съпоставя определен брой страни според индекса им за развитие на човека, отразяващ социалното и икономическото положение в тях. В тази класация България от 33-то място през 1991 г. пада на 69 място през 1997 г., за да се покачи на 60-то място през 2000 г.
[7] България е една от страните с най-малко преки чужди инвестиции спрямо броя на населението, сочи последният анализ на Банк Aустрия кредитанщалт. След нас са само Македония и Сърбия и Черна гора. (В. “Сега” от 17 януари 2006 г.)
[8] Тези дни медиите у нас съобщиха за буквално жестокото отношение, проявявано към работниците в обувна фабрика, собственост на италианец, в Дупница. За две седмици две работнички са починали в резултат на прекомерната умора. Принудени да работят за мизерни заплати извънредно, те трябвало да отработват дори времето, когато прибягвали до тоалетната.
[9] Така в приетото на 17-18 ноември 2003 г. Предварително заключение на експертите, взели участие в експертната мисия за проверка на безопасността на АЕЦ Козлодуй, изрично се заявява, че
“Всички препоръки към България на AQG/WPNS от 2001 и 2003 г. са адекватно адресирани и изпълнени. Не беше препоръчан по-нататъшен мониторинг за изпълнението на която и да е препоръка. По тази начин България е първата страна-кандидат за членство в ЕС, изпълнила всички препоръки на AQG/WPNS за постигане и поддържане на високо ниво на ядрена безопасност. В АЕЦ Козлодуй е извършена отлична инженерна работа по отношение на Системата за локализации на авариите в пълно съответствие със западните подходи и добри практики. Безопасността на реакторите на 3 и 4 блок е осигурена със значителен запас по безопасност до края на лицензите, издадена от АЯР”.
[10] Какво ще загубим със затварянето и на въпросните два блока, можем да разберем както отчетем факта, че например през 2003 г. АЕЦ е произвела 41% от общото електропроизводство в страната. Вж. статията на Йордан Костадинов, изпълнителен директор на АЕЦ “Козлодуй”, публикувана във в. “Слово плюс”, бр.24 от 2004 г.
[11] Парламентът разреши България да закупи 30-годишна фрегата от Белгия за 23 млн.евро. Вж. www.dnes.bg
[12] По някои изчисления войната срещу Ирак ще струва на САЩ около 2 трилиона долара.
[13] В заседание на НС, състояло се на 16 септември 2005 г., народния представител г-жа Ст. Банкова се позова на армейския генерал Любен Петров, според когото “войната в Ирак досега ни струва над 1 млрд. лв.”
[14] България губи 13 млрд лева от износ на мозъци, съобщава ст.н.с. д-р Николина Сретенова от Института по социология при БАН. (В.”Земя”, бр.22 от 1.ІІ.1006 г.)
[15] Така по данни, съдържащи се в официални статистически годишници на САЩ (The National Data Book 2004-2005), през 2002 г. само насилствените престъпления са 11 877 000, което съставлява 4 118,4 престъпления на 100 хиляди души. През същата година в България са извършени общо 147 690 престъпления или 1857 престъпления на 100 хиляди души. Разликата при убийствата е още по-голяма. Повече за престъпността в САЩ вж. статията ми “За гредата в окото на г-н Байърли”, публикувана в сп. “Ново време”, бр. 1 от 2006 г.
