Ангел Димитров - Чората намери смъртта си на 10 ноември 2005 г. в Благоевград по време на полицейската операция „Респект”. Използвам преднамерено този неутрален израз „намери смъртта си”, защото аз самият не зная каква е причината за смъртта му. Лансирани бяха различни версии, но накрая надделя версията, че Чората е бил просто убит от полицаите. Те му били нанесли жесток побой, в резултат на който именно е настъпила смъртта му. Бе образувано и наказателно дело срещу петимата полицаи, участвали в арестуването на Чората.
Софийският военен съд с присъдата си от 2 октомври 2008 г. призна полицаите за виновни за убийство по чл. 116 от НК. Не разполагам с мотивите на тази присъда, защото те се оказаха „засекретени”. На какво обаче основание? Наистина едно наказателно дело може да се гледа при „закрити врати”, но присъдата във всички случаи следва да се обяви публично. Това е изрично предвидено в чл. 263 от НПК:
„(1) Разглеждането на делото или извършването на отделни съдопроизводствени действия става при закрити врати, когато това се налага за запазване на държавната тайна или на нравствеността, както и в случаите на чл. 123, ал. 2, т. 2 . … (4) (Предишна ал. 3 - ДВ, бр. 109 от 2008 г.) Във всички случаи присъдата се обявява публично”.
Доколкото мотивите са неразделна част от присъдата, те следователно трябва да се публикуват заедно с нейния диспозитив. Това е и единствено възможното решение в случая. Обществеността има право да знае не само какво престъпление е извършено, но и защо е извършено. Само така тя може да бъде и активен участник в общата борба срещу силно застрашаващата я престъпност. Пита се при това положение какво е искал съдът да скрие от обществеността, като е отказал да обяви публично мотивите на своята присъда по делото за „Чората”.
Доколкото не разполагам с мотивите на така постановената присъда, разсъжденията ми на тема „убийството на Чората” могат да бъдат само хипотетични, т.е. основани на предполагаеми факти и обстоятелства.
Първият въпрос, който се поставя в случая е, дали Чората е бил наистина бит от полицаите. Не зная дали той е бил бит, но е твърде вероятно да е бил бит. Ако някой ви каже, че в полицията не бият, не му вярвайте. Бият и при това - понякога – много лошо. Няма страна, в която полицията да не бие. В САЩ само за едно подозрително движение на лицето, спрямо което е предприето задържане, полицаите не само бият, но направо стрелят и убиват.
Казвам всичко това, без всякакво намерение да оправдая боя в полицията. Напротив. Никой няма право да упражни каквото и да е било насилие върху мен, дори когато съм обвинен в най-тежко престъпление. Аз, българският гражданин, се намирам под закрилата на Конституцията, съгласно която „Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.” (Чл.31, ал.3). Имам следователно всичкото основание да изисквам, когато съм задържан за предполагаемо престъпление, да се отнасят към мен като към невинен. Моят живот, здраве, свобода, неприкосновеност, чест и достойнство са защитени и от редица други конституционни разпоредби.
Трябва заедно с това да се признае, че упражняваното от полицията физическо насилие понякога е не само неизбежно, но и законно. То е неизбежно в борбата срещу престъпността, чийто представители твърде често оказват сериозна силова съпротива при задържането им. То е и законово, защото е изрично предвидено в Закона за МВР.
Чл. 78. от Закона за МВР определя случаите, при които полицейските органи могат „да използват физическа сила и помощни средства при изпълнение на служебните си функции”. Един от тези случаи е предвиден в ал.1, т. 2 на същия чл.78: „задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва съпротива на полицейски орган”.
Законът не определя и няма как да определи степента на допустимата при задържането на правонарушителя физическа сила. Достатъчно ясно е все пак, че физическото насилие не бива да преминава границите на необходимото за преодоляване съпротивата на задържаното лице. Преминало тези граници, физическото насилие придобива нова качествена характеристика – то се превръща в незаконно действие или, да го кажем по друг начин, в полицейски произвол.
Степента на необходимото физическо насилие се определя от самите полицаи, извършващи задържането. Това за тях не всякога е лесно.
Полицията се намира на предния фронт в борбата с престъпния свят. Тя твърде често се изправя пред наемни убийци, наркотрафиканти, трафиканти на женска плът, похитители, които режат пръсти на отвлечения, за да удостоверят, че той е наистина в техни ръце и т.н. и т.н. Тези хора пред нищо не се спират, за да постигнат престъпните си цели. В прекия сблъсък с тях представителите на полицията трябва да проявят воля, способна да преодолее волята на престъпника. И тук именно се оказваме пред граница, която лесно може да бъде премината. Изправен пред ожесточен противник, полицаят много често също се ожесточава
Питам се не е ли станало точно това и при задържането на Чората.
Твърди се, че Чората е наркотрафикант, сводник, съдържател на публични домове и пр., т.е. Ако той е бил наистина такъв или ако е бил такъв най-малкото в съзнанието на тръгналите да го арестуват полицаи, не смятам за изключено те да си били предварително натоварени с ожесточеността, мотивирана от неговата характеристика. Отиват да задържат, както те си мислят, опасен престъпник и адреналинът им е вече стигнал своите високи стойности. И ако Чората наистина е оказал съпротива при задържането му, напълно възможно е тяхната ожесточеност да се е засилила и да ги отвела отвъд границите на допустимото полицейско насилие.
И тук възникват два кардинални въпроса, първият от които е дали предполагаемият полицейски побой на Чората е могъл да доведе до неговата смърт.
Съществуват данни, че смъртта на Чората е настъпила почти мигновено – още в процеса на задържането. (Когато лекарят е пристигнал на мястото на задържането, смъртта е била вече факт.) Възможно ли е обаче една смърт, причинена, както се приема, от побой, да настъпи толкова бързо?
За да стигнат по един фатален начин до жизнено важни за човека органи - мозъка и сърцето, ударите трябва да са изключително силни. Констатирани ли са такъв вид удари по главата на Чората, удари които, счупвайки черепа му, да стигнат до неговия мозък и да причинят мигновената му смърт? Твърди се, че друг удар в гърба на Чората е предизвикал пък разкъсване на аортата, вследствие на което също е могло да настъпи мигновена смърт. Но ако това е вярно, тогава в гръдния кош на Чората е трябвало да има няколко литра кръв, а такова количество кръв не е констатирано. (Намерената кръв е около 150 милилитра). Пита се най-после дали няма и друго обяснение за тъй бързо настъпилата смърт на Чората. Не е ли възможна една бърза смърт да настъпи в резултат на силно и рязко смущение на ритъмната дейност, възникнало в резултат на шоково изживян стрес.
Вторият кардинален въпрос е дали като са нанасяли побой на Чората, довел до неговата смърт, полицаите са действали умишлено или непредпазливо.
С присъдата си от 2 октомври 2008 г. съдът е приел, че и петимата подсъдими по делото като съизвършители умишлено са умъртвили Ангел Димитров.
Умишленото престъпление е ясно дефинирано в чл.11, ал.2 от НК: Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Според съда следователно петимата полицаи, нанасяйки побой на Чората, са искали или най-малкото са допускали неговата смърт.
Трудно приемлива позиция. Защо е трябвало полицаите да искат – пряко или косвено - смъртта на Чората? Той, твърди се, бил разполагал с данни, уличаващи някои от тях във връзки с престъпния свят, което именно и наложило неговото „очистване”. Но за всичките ли полицаи важи този довод? Всички те ли, в съвкупност и поотделно, са искали смъртта му? Всички те ли са могли да бъдат уличени във връзки с престъпния свят? Това ми изглежда малко вероятно. За да се постигне такова единство в мисленето (в умисъла) на различни лица (на полицаи от различни полицейски звена) е необходимо предварително уговаряне, което обаче ще ни изправи не пред умишленото, а пред предумишленото убийство. Данни за предумисъл обаче няма. Остава да се мисли, че или убийството на Чората е извършено по непредпазливост, или че неговата смърт се дължи на причини, които стоят извън поведението на подсъдимите полицаи.
Доколкото всички тези въпроси нямат ясен отговор, постановената от Софийския военен съд присъда изглежда твърде неубедителна.
Правя своите хипотетични разсъждения, без да изживявам някакво пристрастно отношение към обвиняемите по делото за убийството на Ангел Димитров – Чората. Аз дори не споменавам и техните имена. В случая ме ръководи единствено правното ми чувство, едно чувство, което иска справедливост за всички. Никой, извършил престъпление, не бива да остава ненаказан, но и никой не бива да бъда наказван повече, отколкото това следва от извършеното престъпление. Още по-малко допустимо е той да бъде наказан за престъпление, което изобщо не е извършил.
Накрая ще кажа и това. Че в полицията бият, бият. Че в полицията има корупция, има. Но в борбата срещу престъпността на кой друг орган можем да се опрем, ако не на полицията? Ето защо, проявявайки цялата непоносимост към допусканите в полицията закононарушения, ние трябва да се въздържаме от всякакви необосновани обвинения, които рушат нейния престиж. Просто защото полицията, въпреки всичко, ни трябва.
София, 14 януари 2009 г.
